Ключовата задача на образованието е да научи децата как да учат ♥ Салман КАН
За какво ни приготвя учебното заведение и използвано ли е в актуалния живот? Защо остарелият модел не работи и какво би трябвало да бъде образованието на бъдещето? Тези и още доста въпроси си задава Салман Кан, когато основава своята „ Кан Академия “ – придобила към този момент интернационална популярност, – която дава новаторски и изцяло безвъзмездни видео уроци на хора от целия свят. Академията обаче не е елементарен уебсайт за различно учене – нейната идея е да даде опция на всеки човек, без значение от неговата възраст, националност или финансови благоприятни условия, да получи най-хубавото допустимо обучение. Салман Кан счита, че актуалната просветителна система лимитира мозъците и потиска творчеството на учениците. Книгата му „ Училището на света “ (Изд. Изток-Запад) дава скъпи препоръки и техники на учителите по какъв начин да върнат интереса на своите възпитаници към ученето и по какъв начин самите те да се трансфорат в тези будители и вдъхновители, които са били цветът на нацията от зараждането й.
(The Young Schoolmistress, 1740, by Jean Baptiste Simeon Chardin)
Училището на света
Казвам се Сал Кан. Аз съм създателят и първият преподавател в „ Кан Академия “, институция, която се стреми да обезпечава гратис обучение на всеки и на всички места, и пиша тази книга, тъй като имам вяра, че методът, по който преподаваме и учим, се намира в повратен миг, който настава един път на хилядолетие.
Старият модел на преподаване в класната стая просто не дава отговор на нашите изменящи се потребности. Той постанова един извънредно въздържан метод на учене, а светът изисква все по-активно култивиране на информацията. Старият модел подрежда учениците в групи съгласно възрастта им, принуждава ги да учат по образователна стратегия, която ги принуждава да напредват с еднообразно движение, като разчита, че все ще вдървен нещо в хода на занятията. Не е несъмнено дали това е бил най-хубавият метод в преподаването преди 100 години, а през днешния ден изрично към този момент не е. Междувременно новите технологии дават вяра за по-успешни способи за преподаване и учене, само че и провокират комплициране и даже страх; прекомерно постоянно лъскавите нови устройства си остават единствено атрактивни аксесоари.
Между остарелия и новия метод на преподаване в системата зее бездна, която децата по целия свят рядко съумяват да трансферират. Светът се мени с все по-бързи темпове, но все пак смяната в системата, когато въобще се състои, напредва с бързината на охлюв, и то постоянно в неверна посока. С всеки ден – с всеки образователен час – пропастта сред метода, по който се преподава на децата, и това, което в действителност имат потребност да усвоят, се задълбочава.
Разбира се, всичко това е елементарно да се каже. За положително или неприятно, всички в последно време приказват за образованието. Политиците подемат тематиката във всяка своя тирада. Родителите показват на глас безпокойството си, че децата им изостават по отношение на някакъв замъглен, тайнствен, само че в същото време авторитетен общ брой от критерии или че се излагат спрямо някой противник през два чина или на другия завършек на света. Подобно на разногласията по отношение на религията, и тук се конкурират ревниво защитавани отзиви, постоянно неподплатени с безапелационни доказателства. От повече организация и ред ли се нуждаят децата, или от по-малко? Прекалено постоянно ли ги изпитваме, или прекомерно рядко? И като приказваме за проби, какво в действителност тестват стандартизираните изпити – трайни познания или просто умеене да се минават сполучливо стандартизирани изпити? Дали насърчаваме инициативността, същинското схващане на уроците и истинското мислене, или просто възпроизвеждаме механично едно безсмислено упражнение?
Възрастните се тревожат и за самите себе си. Какво се случва със способността ни да учим, щом публично приключим образованието си? Как можем да упражняваме мозъка си, с цел да не се отпусне мързеливо и да стане уязвим? Можем ли да учим нови неща? Къде и по какъв начин? Всички тези полемики на тематика обучение са добре пристигнали, защото утвърждават основното значение на ученето в нашия взаимосвързан и изпълнен с конкуренция свят. Проблемът е, че не са довели до никакви усъвършенствания. Когато въпреки всичко се подхващат дейности, спусканите от страната условия постоянно колкото оказват помощ, толкоз и спъват. Има невероятни учители и учебни заведения, които са посочили, че върховите достижения са вероятни, само че се оказва, че е мъчно триумфът им както да се повтори, по този начин и да се възпроизведе в огромен мащаб. Въпреки цялата сила и пари, изхарчени за разрешаване на казуса, напредъкът е незабележим. Това от своя страна поражда дълбоки подозрения дали образованието въобще може редовно да се усъвършенства.
Още по-притеснителното е, че доста хора като че ли не виждат в какво се състои същината на рецесията. Не става въпрос за процентите приключили гимназия и университет, нито за резултатите на тестванията. Става въпрос по какъв начин тези статистики се отразяват на пътя, по който поема животът на хората. Става въпрос за осъществен или прахосан капацитет, за обезпечен или отхвърлен заслужен живот.
…Вместо да работят, хората не престават да приказват единствено за постепенни промени. Или заради липса на фикция, или заради боязън да се наруши статуквото диалогът нормално стопира доста преди въобще да се стигне до същински значимите въпроси, които би трябвало да се зададат по отношение на рецесията в образованието ни, като вместо това се вкопчва в няколко постоянно повдигани, само че безпричинно нарочени тематики, като резултатите от тестванията и % на приключилите гимназия и университет. Тези тематики никога не са маловажни. В последна сметка обаче това, което е от фактически значение, е дали със идващите генерации светът ще има еманципирано, продуктивно, задоволено от специалността си население, което изцяло ще може да разгърне своя капацитет и да се ангажира съществено с отговорностите на същинската народна власт.
Докато се занимаваме с това, ще преразгледаме някои основополагащи схващания. Как учат хората в реалност? Обоснован ли е общоприетият модел на преподаване в класната стая – изнасяне на уроци в учебно заведение, самотно писане на домашни вечер – в цифровата ера? Защо учениците не помнят толкоз доста от сякаш „ наученото “ незабавно щом мине изпитът? Защо възрастните усещат голямо разминаване сред това, което са учили в учебно заведение, и това, с което се занимават в живота? Такива са главните въпроси, които би трябвало да си задаваме. Но даже и да ги задаваме, не би трябвало да забравяме, че има голяма разлика сред жалването от положението на образованието и предприемането на стъпки за да го променим.
През 2004 година – съвсем по случайност, както ще обясня – започнах да опитвам с някои хрумвания, които като че ли даваха мечтаните резултати. До огромна степен те бяха нови въплъщения на към този момент потвърдени правила. От друга страна, дружно с достъпността и опциите за всеобщото внедряване на новите технологии, те разкриваха пътища за преосмисляне на обичайното обучение. Сред другите опити този, който доби смайваща известност, беше публикуването на уроците ми по математика в ютюб. Не знаех по какъв начин да върша клипове по най-хубавия метод, нито дали нещо ще се получи, нито дали някой ще гледа какво обявявам. Действах на правилото „ опит и неточност “ (да, грешките са разрешени), като се съобразявах с рестриктивните мерки във времето, които ми постановяваше моята много взискателна постоянна работа като анализатор за хедж фонд. Но единствено след няколко години осъзнах, че пристрастеността и призванието ми са да преподавам във виртуалното пространство. През 2009 година напуснах работата си, с цел да се посветя на цялостен работен ден на това, което по това време към този момент се бе трансформирало в „ Кан Академия “.
Ако и да имаше много гръмко име, ресурсите, с които разполагаше тази нова организация, бяха съвсем комично нищожни. Академията притежаваше един компютър, програмен продукт за видео запис на екрана за 20 $ и таблет с химикалка за 80; графиките и уравненията се чертаеха и изписваха – постоянно треперливо – благодарение на една безвъзмездна стратегия, наречена „ Майкрософт Пейнт “. Освен видео клиповете, от няколко софтуерни стратегии за тестване, работещи на моя уебхост за 50 $ на месец, бях сглобил една обща. Преподавателският състав, инженерният екип, помощният личен състав и администрацията се състояха от тъкмо един човек: от мен. Бюджетът пък се състоеше от спестяванията ми. През множеството дни бях в тениска и долнище на спортен екип за 6 $, говорех на монитора на компютъра си и се осмелявах да бленувам за огромни неща.
Не мечтаех да основа известен уеб страница или да се включа в дебата за образованието като знамение за три дни. Може би бях изпаднал в цялостно подвеждане, само че желаех да основа нещо с дълъг живот и преобразяваща мощ, институция за целия свят, която да просъществува стотици години и да ни помогне да преосмислим радикално метода, по който учебните заведения образоват децата ни.
Беше пристигнало времето, мислех си, за една такава фундаментална преоценка. Нови просветителни институции и модели се появяват в преломни интервали в историята. „ Харвард “ и „ Йейл “ са учредени малко след колонизацията на Северна Америка. Масачусетския софтуерен институт, „ Станфорд “ и държавните академични системи са чеда на Индустриалната гражданска война и американската териториална агресия. В момента към момента се намираме в ранния стадий на исторически най-значимия съгласно мен повратен интервал: Информационната гражданска война. А в тази гражданска война темпът на смяната е толкоз бърз, че същинската креативност и аналитичното мислене към този момент не са избирателни; те не са разкош, а умения за оцеляване. Вече не можем да си позволим единствено част от популацията на света да бъде високо образовано. С тези съображения мислено аз обобщих задачата ни (която беше по едно и също време изключително амбициозна и – благодарение на елементарно налична технология, която обаче се използваше извънредно незадоволително – изцяло постижима) със следните думи: да осигуряваме гратис обучение на международно равнище за всеки и на всички места.
Основният ми метод в преподаването беше простоват и надълбоко персонален. Исках да преподавам по този начин, както ми се искаше на мен да ми бяха преподавали. Тоест надявах се да предавам насладата от ученето, тръпката от проумяването на заобикалящата ни Вселената. Исках да разгадавам на учениците освен логиката, само че и хубостта на математиката и другите точни науки. Освен това желаех да го върша по метод, който би бил еднообразно потребен за деца, които изучаваха даден предмет за първи път, и за възрастни, които желаеха да опреснят знанията си; за възпитаници, които се борят с домашните, и за възрастни, които се стараят да поддържат мозъка си деен и еластичен.
Това, което държах да избегна, бяха потискащите занимания, които от време на време се организираха в класните стаи – ученето наизуст и механичното прилагане на формули, с които не се постигаше нищо по-трайно или свястно от положителната оценка на следващия изпит. По-скоро се надявах да оказа помощ на учениците да съзрат връзките, прехода от един урок към друг; да изострят интуицията си по този начин, че запознаването с материала, концепция по концепция, да може да прерасне в цялостното преодоляване на даден предмет. С две думи, желаех да върна вълнението – дейното присъединяване в образователния развой и естественото вдъхновение, което го съпътства, – което обичайните образователни стратегии като че ли от време на време смазват най-безжалостно.
От: „ Училището на света “, Салман Кан, превод Гергана Георгиева, изд. „ Изток-Запад “, 2021 година
Картина: The Young Schoolmistress, 1740, by Jean Baptiste Simeon Chardin; chinaoilpaintinggallery
